Tripping

...

Реализираното общуване и опознаване на света стават разказ за събитието на срещата. В пътешествието субектът е даден сам на себе си като дискурс, събитието, уталожено в паметта е възродено в континуума на разказването. Личната история като памет, другото лице на обективирания и преживян опит, е изваден от спокойната уталоженост на спомена и конструира наново събитията в една нова непреходност. Затова и другото лице на пътешествието е завръщането, безкрайното споделяне на живия опит в разказ, състояние на неотделимост от всичко случило се досега.

(Само)рефлексията е обратната страна на проекта. Докато в проекта субектността се полага извън себе си като потенциалност и управлява небитието на възможностите, рефлексията е завръщането на субектността към себе си, към ядрото на придобития жив опит. Срещите с необятния дух на света и рефлексията върху отразените съдържания на опита, направил времето и пространството принадлежащи на субекта, срещат субекта със самия него в един момент като с непознат. Тайнствеността на тази среща се състои във факта, че субективността, която е била отворена за собтвения си път, е поела пътя в себе си, прекалено много се е сляла с модуса на пътешествието. Обратният път на пътешественика е бременен с цялото съдържание на преодоляното и оживено пространство. Всяко пътешествие, всяко пространство положено като цел, всяко време, преживяно като събитие, са надмогнати в ситуацията на завръщането. Завръщането като рефлексия на опита, като историчност, удържа субекта в неговата промяна. Промяната му е фактическа, целият опит се съдържа в тази негова другост, която той е постигнал чрез пътешествието. Така субектът става даден, положен в собствената си история, която е готов да обитава като истински дом.

Носталгията по отминалите събития, разболяността по извървяния път, от безкрайното и субективно притежание на времето и пространството някога, в пътешествието, стават истинската реалност за субекта, модусът на неговата промененост. Той, завърнал се, ще остане закотвен, завинаги слят в обективираното време на собствената си история, спомените ще са болезнените места на носталгичната саморефлексия, повтарянето на едни и същи разказани истории за пътешествието ще са симптомът на меланхолията на припомнянето. Така, освен ако субектът не превърне пътешествието в свой модус на съществуване, то ще остане един отрязък от време, възродим само в континуалността на разказването, оживяван само от логоса на спомена. Но единствено пътят носи в себе си възможността за забрава. Само напускането на местата и времената носи насладата от раздялата, защото деисторизирането на времената е път към живота. Щастливият субект няма памет, той е вкусил насладата на пълната свобода. С всеки негов нов проект, субектът се полага отвъд собствената си история в нов хоризонт, в ново време и пространсво, преживява отново хаоса на моментите и събитийността на срещата със света и е обречен да бъде собственият си път и н и к о г а собственото си завръщане. Така, само ако пътува, той ще е свободен от собствената си история.